Пуша цигара на пейката на прокълнатия остров, а в краката ми малка мравка се опитва да замъкне до своята кътна бърлога едно парче троха, три пъти по-голямо от нея. Тя стремглаво лъкатуши по неравните плочки на тротоара, използва техните фуги като пътечка, но те са толкова големи, че тя едвам успява да запази равновесие и да продължи своя път напред с огромния товар, който носи на плещите си. А дали това е единственото, което я тревожи в момента, дали в мравуняка тя няма малки мравчета, които с нетърпение я очакват, за да видят какво ще им донесе и колко голямо ще е то, дали там я чака нейното семейство, дали всички са добре? Стоя, пуша и не смея да мръдна, за да не смачкам дребната мравка, която носи огромното нещо на гърба си, стремейки се да осигури още един ден съществуване на семейството си. Стоя и си мисля: „ Сигурно само аз те пазя, сега ще стана и ще те прескоча, но ще мине някой друг, който никога не си е давал сметка какво означава живота на една мравчица, и въобще имат ли смисъл малките неща, ще мине през теб и ще те размаже с обувка, без дори да забележи, че току-що е отнел част от нечие семейство, било то и толкова малко! И всички твои усилия и добри дела ще отидат на вятъра, а аз съм безсилна!”
Стоя, мисля си и пуша, а на стотици километри от мен моя плът и кръв стои на операционната маса и се бори за живота си. Стоя и съм безсилна, нищо не мога да направя, освен да мисля за положителния край от тази нелепа ситуация. Дали пък точно тази малка мравка не е чисто олицетворение на МЕН, точно в този момент, нагърбила се със непосилен товар, стараейки се да помогна на всички, нуждаещи се от мен, стоя във фугата на плочката и се опитвам да пазя равновесие, защото изгубя ли го, губят още и хората покрай мен. А дали тази фуга не е просто подготовка за още по-големи неравности в живота или просто ме изпитва докъде ще стигна, ще свикна ли с трудностите, и какво още ме очаква напред, дали няма да ми се стори по-малко в сравнение с това. Калява ли ме живота, прави ли ме по-силна за „велики” дела, какво ми е подготвил? Надявам се да е добро. Дали някой така бди над мен и ме пази? Надявам се!
Стоя, пуша, мисля си и чакам лъскав Мерцедес да дойде да ме вземе, за да отида на поредното позьорско парти, за да покажа „лицето” на фирмата. Звучи като мечта на всяка една девойка на моята възраст, но всъщност всичко, обляно в блясък за мен е прозрачно, скучно и пошло. Притеснения ли, не, просто на едно място събрани „големи хора” – управители на петзвездни хотели и на огромни туристически фирми. Ще отида там, ще кажа няколко думи „колко сме добри на пазара” и всичко ще свърши. Много шум за нищо, но така се работи в България. Опаковката продава, а съдържанието ако е качествено, значи си ударил от ТОТОТО шестица човече. Свърши се. Не искам да виждам лъскави коли, свалям токчетата, слагам джапанките и се отправям към спирката на градския автобус. Джапанки, официален панталон и елегантна жилетка – невероятно добра комбинация, дори и мъжът ми да ме види, няма да повярва, а може би ще усети как се чувствам точно в този момент. Де да можеше сега да е до мен, да ме види, а и аз да се огледам в неговите очи, но уви заради пустите пари и той е на стотици километри от мен. Единствената личност, в чиито очи виждам СЕБЕ СИ! На спирката до мен сяда женица. С измъчена физиономия, навярно работи в някой хотел като камериерка минимум 10 часа на ден, а в трудовия и договор са заложени осем, но няма избор, защото и тя има семейство да изхранва. И до преди малко е прибирала оповръщани чаршафи от стаята на някой пиян финландец, дошъл тук, за да се запознае с България отблизо, нейната богата природа и огромно културно наследство, да налее малко европейски капитал в родния туризъм, а най-вероятно закупил почивката си в последната минута на „смешна” цена и някой от служителите на тези „велики” тур оператори, с които до преди малко бях в едно помещение, му е подшушнал, че тук е страната на евтиния алкохол и леките жени.
Може и да съм много сурова, но в такива „черни” моменти, човек наистина си дава сметка за малките неща, дава си сметка колко струва всеки един ден от неговия живот, и в крайна сметка струва ли си да се преструваш на чужда личност и да потъпкваш истинското си АЗ, да говориш на хората, това, което искат да чуят те, а не това, което мислиш и искаш да кажеш ти. Изкуство или лъжа. А колко струва ИСТИНАТА. БОЛКА или РЕАЛНОСТ. Мисля. Да, аз мисля, че все още има НАДЕЖДА, и в края на тунела ще изгрее светлина. Да, на някои не им е угодна тя, както и „живата” истина, но аз МИСЛЯ, че този ден е наближил...Денят на Светлината!
Стоя, мисля си и пуша, а на стотици километри от мен моя плът и кръв стои на операционната маса и се бори за живота си. Стоя и съм безсилна, нищо не мога да направя, освен да мисля за положителния край от тази нелепа ситуация. Дали пък точно тази малка мравка не е чисто олицетворение на МЕН, точно в този момент, нагърбила се със непосилен товар, стараейки се да помогна на всички, нуждаещи се от мен, стоя във фугата на плочката и се опитвам да пазя равновесие, защото изгубя ли го, губят още и хората покрай мен. А дали тази фуга не е просто подготовка за още по-големи неравности в живота или просто ме изпитва докъде ще стигна, ще свикна ли с трудностите, и какво още ме очаква напред, дали няма да ми се стори по-малко в сравнение с това. Калява ли ме живота, прави ли ме по-силна за „велики” дела, какво ми е подготвил? Надявам се да е добро. Дали някой така бди над мен и ме пази? Надявам се!
Стоя, пуша, мисля си и чакам лъскав Мерцедес да дойде да ме вземе, за да отида на поредното позьорско парти, за да покажа „лицето” на фирмата. Звучи като мечта на всяка една девойка на моята възраст, но всъщност всичко, обляно в блясък за мен е прозрачно, скучно и пошло. Притеснения ли, не, просто на едно място събрани „големи хора” – управители на петзвездни хотели и на огромни туристически фирми. Ще отида там, ще кажа няколко думи „колко сме добри на пазара” и всичко ще свърши. Много шум за нищо, но така се работи в България. Опаковката продава, а съдържанието ако е качествено, значи си ударил от ТОТОТО шестица човече. Свърши се. Не искам да виждам лъскави коли, свалям токчетата, слагам джапанките и се отправям към спирката на градския автобус. Джапанки, официален панталон и елегантна жилетка – невероятно добра комбинация, дори и мъжът ми да ме види, няма да повярва, а може би ще усети как се чувствам точно в този момент. Де да можеше сега да е до мен, да ме види, а и аз да се огледам в неговите очи, но уви заради пустите пари и той е на стотици километри от мен. Единствената личност, в чиито очи виждам СЕБЕ СИ! На спирката до мен сяда женица. С измъчена физиономия, навярно работи в някой хотел като камериерка минимум 10 часа на ден, а в трудовия и договор са заложени осем, но няма избор, защото и тя има семейство да изхранва. И до преди малко е прибирала оповръщани чаршафи от стаята на някой пиян финландец, дошъл тук, за да се запознае с България отблизо, нейната богата природа и огромно културно наследство, да налее малко европейски капитал в родния туризъм, а най-вероятно закупил почивката си в последната минута на „смешна” цена и някой от служителите на тези „велики” тур оператори, с които до преди малко бях в едно помещение, му е подшушнал, че тук е страната на евтиния алкохол и леките жени.
Може и да съм много сурова, но в такива „черни” моменти, човек наистина си дава сметка за малките неща, дава си сметка колко струва всеки един ден от неговия живот, и в крайна сметка струва ли си да се преструваш на чужда личност и да потъпкваш истинското си АЗ, да говориш на хората, това, което искат да чуят те, а не това, което мислиш и искаш да кажеш ти. Изкуство или лъжа. А колко струва ИСТИНАТА. БОЛКА или РЕАЛНОСТ. Мисля. Да, аз мисля, че все още има НАДЕЖДА, и в края на тунела ще изгрее светлина. Да, на някои не им е угодна тя, както и „живата” истина, но аз МИСЛЯ, че този ден е наближил...Денят на Светлината!
